Подготовката за експедицията „В търсене на вълк“ тече с пълна сила. Успоредно в ADV-Bulgaria.com са планирани вече стотици тестове и ревюта. Кой знае защо, голяма част от тях все в „интересни“ условия. Още при дискусиите и обсъждането стана ясно, че един от важните раздели на екипировката ще бъде фототехниката.

Естествено, и в момента сме оборудвани с достатъчно техника. Фотоапаратът, който задължително ще стои във вътрешния джоб, е вече избран. Имаме на разположение и двата водещи ударо-водо-прахо- и прочее устойчиви апарати Pentax WG-3 и Olympus TG-2. Но е нужно да разполагаме и с камера със специфични възможности, на която ще разчитаме за голямата цел. На нея и ще възложим едни от най-важните снимки, които се надяваме да заснемем. Освен към издръжливостта, ще има и високи изисквания относно светочувствителността.

Логично, проучванията започнах с четене и сравняване на параметри. На пръв поглед в морето от марки и модели и изобилие на всякакви функции не е особено трудно да се избере. Но уви, при конкретиката, за която планираме употреба, изборът общо взето не е толкова голям, колкото в началото смятах. Тук нарочно и съвсем съзнателно пропускам един голям раздел, включващ марките и моделите, предмет на сравнение. Никога не съм намирал за особено ползотворно директното сравнение. Всяка система има своите предимства и недостатъци. Въпросът е коя камера и защо е най-подходяща за дадена цел. Затова и изрично ще наблегна на параметрите, които са важни за мен и моите цели и свързаните с тях предимства и недостатъци.

Първото и задължително условие за камерата е нейната водоустойчивост. Незащитените апарат и обективи много вероятно няма да преживеят дълго в условията, при които ще работят. Споменатите по-горе два модела са изключително здрави и осигуряват всичко това, но при тях няма сменяеми обективи, RAW, висока светочувствителност и светлосилни обективи. И двата, за съжаление, работят само с вградените презареждаеми литиевойонни батерии. А освен всичко това са ни нужни обективи от широк диапазон, като въобще не иде реч за един или два.

Следващият важен параметър е студоустойчивостта. Тя разбира се, е един много важен за нас параметър, който за съжаление на пръв поглед е напълно “неглижиран”. Всички производители, които предлагат фотоапарати, работещи на студено, всъщност имат предвид до -10 градуса по Целзий. Това хубаво, но съвсем сигурно няма да ни свърши работа. Там, където имаме намерение да ходим, дори през лятото температурите нощем често падат до нулата. За средата на февруари имам сериозни предположения, че ще са доста по-надолу. Понеже няма да спим в хижа или въобще постройка, не се и очаква да се осигурят някакви условия за техниката, освен за малките фотоапарати, които могат да се прибират в чувалите нощем. Но голям апарат с още по-големи обективи няма как да си сложа в чувала, т.е. ще „спят“ навън, в най-добрият случай завити, за да не ги вали. Като част от сценария, ще разположим и камера, която да прави периодично снимки през нощта от статив, така че се очаква и да работи цяла нощ на студено и доста ветровито.

Разсъждавайки защо т.нар. студоустойчиви модели са гарантирани все до -10 градуса, естествено става ясно, че основен лимитиращ фактор е батерията. Има логика механиката на апарата да се справи и при по-ниски температури, но литиевойонните батерии нямат шанс – химията си е химия. Без значение от производител, марка и модел. Да не говорим и че носенето на зареждачка по тези места не е проблем, сложното е в какво да я включим. Оттук и започна сериозното проучване точно на модела К-3 Pentax на Ricoh. Като енергозахранване е безапелационният прибор. Допълнителният му батериен блок позволява както две стандартни батерии, така и шест обикновени АА. С един куршум два заека; батерии ще си носим заредени, при това литиеви. Само литиевите батерии гарантирано работят до много ниски температури без проблеми, при това са дълговечни и много по-леки от всички останали. Колкото и да не изглежда фактор, стигат няколко километра с тежка раница на гърба, за да се изкачат литиевите батерии в класацията, а цената им започва да започне да изглежда много по-приемлива и незабележима. Обръщам внимание, че литиевите батерии не бива да се бъркат с литиевойонните. Като параметри и характеристики нямат нищо общо. Освен това, цялата останала апаратура е специално подбрана да работи с батерии АА, така че просто ще вземем повече. Освен това литиевите батерии като тегло и енергоемкост нямат еквивалент. Грубо казано, тежат два пъти по-малко, а имат капацитет поне два пъти повече от някоя нелоша алкална. Разбира се, все още витае едно съмнение: а как работи механиката? Бях попаднал на едно страховито клипче за К-5, което ми даваше известни основания да се надявам, че едва ли К-3 ще се справи по-зле.

Истината е, че когато взимах апарата за тестовете, предупредих, че мисля да го пробвам…, на студено.. 😉 С усмивка ми го дадоха, уверени в резултата, явно бяха гледали същото клипче. Може би, ако бях описал по-подробно плановете си, усмивката нямаше да е толкова спокойна…

Но личната проверка на всичко в екипировката е принцип, който щедро се отплаща… винаги.

И така, апаратът беше подложен на условия, които се надявам до известна степен да приличат на тези, в които ще се озове. В клипчето по-горе, се вижда, че апарата (предният модел) държи добре на ниски температури. То хубаво, но тестът много синтетичен ми се видя. Това е постепенно и бавно охлаждане, но на сухо… И не мисля, че е голямата драма за един фотоапарат. Щеше ми се да проверя как ще се държи един рязко охладен апарат, обилно залят с вода и по-късно изложен на силен огън и топлина, който ще го загрява неравномерно. Този сценарии ми се вижда по-интригуващ като резултат. А горе-долу точно това се очаква да се случи с основния ни апарат. Затова и бе подложен на… същото.

Ricoh Pentax К-3, между лед и огън.

Замразяването е лесно, поливането с вода също, достигането до -20 – никакъв проблем… Тук отбелязвам, че нямам на разположение в момента на тестовете батериен пакет, така че снимки от вътрешността на фризера няма. Снимките започнаха веднага след ваденето навън, с нарочната цел проверка за конденз вътре. Все пак е ясно, че водоустойчива техника няма да пропусне вода (поне така би трябвало да бъде), но отлагането на капчици вътре при резки промени на температурата е много чест проблем.
Другата част от теста е неравномерно нагряване на около метър от добре напалена камина. Това е и максимално близо до очакваното по време на експедицията. Бях чел предварително за технологиите, използвани в К-3, и специалния материал на уплътненията, произвеждан от една-единствена японска фирма. Цялата сложност идва от факта, че апаратът се използва с различни обективи, известна част от които механично се явяват едно голямо бутало, което мести въздух отвътре навън и обратно. Само силиконови уплътнения не вършат работа; трябват такива, които да пропускат въздух в двете посоки, но не и вода. На теория, разбира се, всичко е ясно и лесно, въпросът беше в практиката… и тя следва в снимки.

Снимки за спомен, ако след това иде за скрап:

И… към фризера! Нарочно отдолу подлагам този материал, че да мога по-късно да стигна до мястото за батерията достатъчно бързо, без груби механични процедури…

Фризерът е настроен на максимално охлаждане, изборът на определителя си остана между колбаси и плодове… Не знам защо, но на моя фризер нямаше позиция фотоапарат… 😉

Току-що изваден, още няколко бързи снимки за спомен:

Снимки през няколко минути, на които се виждат фазите на размразяване. Междувременно забелязах, че покритието на апарата, вероятно някаква боя, има уникално добри водоотблъскващи свойства – ледът се размразява и капките се стичат, а повърхността си стои като суха, дори на пипане се усеща като такава:

Последни капки:

През цялото време апаратът снимаше – с дистанционно, разбира се. Прилагам само една снимка, че по обясними причини всичките си приличат. Внимателно ги прегледах, никъде няма и следа от замъгляване или конденз:

Това вече не са снимки за спомен, а снимки на герой:

Дотук добре: механично има надежда апаратът да работи в условията, които сме му замислили. Но има и още няколко важни детайла, за да бъде достатъчно полезен. Те са общо тегло, механична здравина и добър избор на обективи. За съжаление, в момента все още нямам на разположение тези обективи, които смятам, че биха вършели работа, затова засега ще се спра на параметрите, които мога да проверя, а по-късно ще продължа с тестовете на обективи.

Апаратът дойде с китов обектив 18-135/3.5-5.6, за който не мога да се произнеса, просто защото въобще не го тествах. Освен, разбира се, снимката на огъня в камината, всичко друго е снимано със 77мм f/1.8 Пентакс. Ще изпреваря въпроса защо така неглижирам този нелош китов обектив, за който се чуват добри отзиви, особено предвид цената му.

Основният проблем, който силно ме касае, е светочувствителността на цялата система. При това общата светочувствителност ме интересува в аспект точно колко и за какво тегло. За момента не разполагам с лични шерпи и тестовете, които планираме и правим, са с приятели. Което, казано простичко, означава, че всичко си носим на гръб. Затова и точно този формат кроп 1.5 е максимумът, който мога да си позволя да нося. От друга страна, общата светочувствителност се определя от размера на матрицата и светочувствителността на обектива. Затова и китовият, който е в диапазона 3.5-5.6, не ми върши работа, особено за нощните снимки, които са планирани. Неслучайно и за тестовете специално внимание обърнах на 77/f1.8. Добрата новина е, че Пентакс имат още няколко подобни изключително светосилни обективи, с добър MTF и без жертвани важни параметри. С изключение на цената, разбира се…

Малко снимки в лоши (светлинни) условия.

Заведение, само изкуствено осветление ISO 1250, f/1.8, 1/60 sec.

Плана планина, средно високо, -8 по Целзий, групата, която ще тества спални чували (ревюто очаквайте скоро). Осветлението идва само от огъня. ISO 5000, f/1.8, 1/15

като по-горе, само че с ISO 6400

Същите условия и снимка с максимално преекспониране, да се види колко може… ISO 16 000, f/1.8, 1/2 sec.

Като обща светочувствителност, съотнесена към теглото, апаратът ми се струва о’кей. Надявам се, когато го понося на гръб по баирите, да си затвърдя мнението. И да не забравя: много удобна екстра е т.нар. „focus peaking”, който позволява надеждно ръчно фокусиране в много лоши условия. Без него не знам доколко снимките по-горе щяха да са на фокус. Пента призмата също е нещо, което тепърва предстои да се тества, но ми се струва много използваема. Накрая ще добавя и още нещо, което много „натежа“ при избора: възможността апаратът да снима със 7 кадъра в секунда, без никакви ограничения в качеството, т.е. 14 битов цвят, голям буфер. За очакваните снимки, където може точно половин секунда да бъде решаваща, тази екстра е много важна.

Живот и здраве, камерата тепърва ще бъде тествана и вкарвана в разни премеждия, това е само предварителен преглед, продълженията следват…

 

Измина известно време от опита със замразяването. Междувременно Ricoh-Pentax К-3 затвърди позицията си и добрите първоначални впечатления. Тествах и няколко обектива с него, а и по-детайлно възможностите му в различни условия.

Първо ще хвърля още малко светлина върху избора ми на формат и доколко той се оправда на практика. Много митове и легенди циркулират сред начинаещи и по-напреднали фотографи относно размерите и възможностите на отделните формати. Още в началото искам ясно да подчертая мнението си, че успешната снимка или цялостен проект винаги са плод на сплав от умения, техника, знания, а понякога и шанс. Вторачването само и единствено в техническите параметри не може да донесе резултат само по себе си.

Наблюдавайки тенденцията напоследък, маркетолозите добре използват естествения стремеж към намиране на по-добро техническо решение и свеждат всичко предимно до купуването на последните модели… които сами по себе си не могат да бъдат решаващи, а едва ли и в бъдеще ще станат фактор за успешен резултат…

Връщайки се към К-3, споделям и впечатления доколко се оправдава изборът на „кроп“ – основен казус при въпроси, свързани с апарата. К-3 е т. нар. кроп 1.5 фактор. Всъщност какво значи това? 1.5х е коефициентът спрямо т. нар. „фул фрейм“, или на български „пълен кадър“. Разбира се, трябва да се уважават и използват термините, добили вече популярност, но е нужно да се знае и техният произход и какво всъщност означават. От наименованието лесно се прави извод, че т.нар. „пълен кадър“ е нещо завършено и максимално голямо. Всъщност този формат е добре познатият от миналото -лентов 36 мм, известен като „Лайка формат“. По онова време си беше любителски формат без никакви професионални претенции като замисъл и реализация. Тогава полупрофесионалните апарати работеха с формат 60х60 мм, по-сериозните с 60х90 мм, а за строго професионални цели – на плаки с още по-големи размери. В тази връзка митологизирането на т.нар. пълнокадров формат не е нищо повече от успешен рекламен и маркетингов трик. Всъщност разликите между 1.5 кроп и т.н. и него се изразяват в много отношения точно 1.5 пъти… Съответно за едно е плюс, за друго – минус. Което, грубо казано, е разлика от една стъпка на блендата или скоростта на затвора. Нито повече, нито по-малко!

В това отношение личното ми мнение е, че т.нар. пълнокадров формат е малко „ни риба, ни рак“… Ако кроп форматът е сериозен лимитиращ фактор, то явно проектът е за т.нар. средноформатни камери; ако ли не, точно тази разлика не би следвало да бъде непреодолима пречка, защото е твърде малка и може да бъде решена по много начини.

От друга страна, оптично малките разлики, премерени в тегло, не са никак пренебрежими. И точно в това отношение според мен т.нар. кроп е оптималната пресечна точка между оптични възможности, размери и тегло, достъпни и достатъчно удобни за полева работа.

До момента практиката ми категорично потвърждава тези изводи. Колкото до отделните оптични възможности на системата, то примерно дълбочината на рязкост е параметър, който за едно приложение може да е важно да е по-голям, за друго по-малък. Хубавата новина е, че обективът силно променя възможностите, а и позволява достатъчна адаптивност на системата. Изборът се оправда и показа добра гъвкавост при полева работа и приложения. Малката дълбочина на рязкост е отличен похват, с огромен творчески потенциал и възможности, но и сериозно ограничение, когато трябва да се заснеме птица в полет, да речем… А с обектив, започващ от бленда f1.4, може да се направи всичко, което и с обектив с f2.0, но на „пълен кадър“…

Почти същото важи и за общата светлосила. По-горе в първата част подчертах, че светлосилата има голямо значение, но само ако и когато апаратът е с нас. Тоест, успял съм да го занеса, докъдето искам, за да снимам. Pentax К-3 в това отношение не само е отличен компромисен избор, но за астрофотография е направо номер едно според мен. С модула за GPS и вграден компас апаратът предлага една уникална екстра за снимане на звездното небе. При астроснимки лимитиращият фактор е (в зависимост от избраното фокусно разстояние и формат) времето, през което вследствие на въртенето на земята звездите стават на “чертички“ вместо точки. За обичайни условия и сравнително стандартни фокусни разстояния това време е приблизително 30-40 секунди. Колкото и да е светочувствителна една матрица, лимитирането на времето на експонация категорично я лишава от големи възможности за реализация. Да не говорим, че съвременните матрици са общо взето на едно ниво като светочувствителност. А и чисто физически ограничения налагат лимит на по-нататъшно сериозно увеличаване на тези възможности.

Така че в идеални условия разликата между 1.5 кроп и „пълнокадров“ апарат е отново точно толкова… което е една стъпка на блендата или пропорционално увеличаване на времето за експонация. И тук GPS модула na Pentax представя една брилянтна инженерна идея, да се използва системата за стабилизация на апарата за удължаване на експонацията. Идеята е страхотно хрумване. Определяйки точна позиция и направление, като се отчита фокусната дължина на обектива, камерата движи матрицата така, че проекцията върху нея на звездното небе да е правилна за определен период от време. Периодът в зависимост от обектива и местоположението може достига до 5 минути, което е предимство… голямо предимство. Разбира се, трябва да се отчита фактът, че когато се следи небето, то обектите на земята се размазват. Едновременно рязкост и на двете места няма как да се получи.

Модулът е малък, лек и удобен, работи с една батерия ААА. Отделно и всяка снимка съдържа в EXIF файла си координати, където е направена, както и точната посока, в която е бил насочен обективът. Извън астрофотографията модулът е много удобен при проекти, за които е важно точното направление на снимката и място на заснемане. За астрофотография и дистанционното също е важно:

Допълнителната дръжка с батерии, т.нар. „батериен грип“, като страничен ефект се оказа и много удобна. Макар първоначално да я бях предвидил само за снимки на много студено заради литиевите батерии АА, когато пристигна, останах много приятно изненадан. Удобна до такава степен, че въобще не я свалям дори при ежедневно използване.

Пентакс К-3 е достатъчно компактен и дори с този грип се събира отлично във всички чанти, предназначени за DSLR. Но снимането във вертикална позиция на кадъра става едно удоволствие. Всички основни бутони и „врътки“ са дублирани на точно същите места, като в корпуса. А една отлична хрумка е копчето за включване и изключване, което си е на място, но включва и изключва само допълнителните бутони, така че при нормална употреба няма никакъв шанс по погрешка да се натисне някой от допълнителните бутони.

И сега се приближавам към най-важния въпрос: какви обективи? Трябва да си призная, че първоначално имах по-различна концепция, включваща няколко вариообектива. След сериозно четене и анализ, последвани от някои тестове, определено нещата получиха съвсем различен обрат. Тази нова матрица с 24 мегапиксела, за да може да даде нещо в повече от 16МП, си иска много сериозни обективи. Реалното подобрение спрямо K-5 IIs в резолюцията е приблизително десетина процента, но го има само при някои обективи. Общо взето, тази нова матрица поставя една разделителна линия, след която редица обективи нямат шанс. Добрата новина е, че Pentax разполагат с достатъчно много варианти, така че изборът да е не само възможен, но и не много лесен…

От няколко основни претенденти за основен обектив в края на краищата избрах Pentax 55mm. f1.4, SDM.

Леко изпреварвам темата, защото държа да отбележа, че противно на общоприетото разбиране, един 55 мм обектив винаги си е точно 55мм. Без значение на каква система се слага, неговото фокусно разстояние не се мени по никакъв начин. Т.нар. кроп фактор всъщност не влияе на фокусното разстояние на обектива, а е промяна на неговия зрителен ъгъл или по-точно на използваната част от неговата проекция. С други думи, за илюстрация, ако изрежем едно малко парче в средата на матрицата, то образът там ще бъде винаги еднакъв при един и същи обектив, без значение какъв е размерът на матрицата. Оттук и видът на т.нар. „боке“, оптично увеличение и прочее оптични параметри…

Умножение с кроп фактора на фокусното разстояние на обектива е лесен начин за обяснение на видимите ефекти, но не и някаква реална промяна в оптичните параметри на обектива. Всеки човек има собствен поглед върху начина на кадриране и работа върху зрителното поле. Затова и съм против общоприетите догми за това, кой обектив е „нормален“ и стандартен за даден формат. Добре известното правило за фокусната дължина, равна на диагонала на матрицата, според мен по-скоро може да служи за ориентир и някаква граница/условно разделение между широкоъгълен и телеобектив. Но правилото в никакъв случай не може да бъде водещо при избор на обективи и тяхната роля.. Това е по-скоро въпрос на начин и маниер на работа, предпочитана дистанция до обекта и перспективна композиция, подходяща за целите на автора. За мен лично 55 мм за К-3, т.е. 1.5 кроп формат, е точно този обектив, който мога да определя като „нормален“, най-удобен и универсален.

Конкретно 55 мм f1.4. SDM беше много сериозно обмислен избор. В тази фокусна дължина и близо до нея има още няколко възможности за обективи Пентакс. Освен това обективът е до голяма степен екзотичен, най-вече поради цената си, и поне около мен нямаше някой с такъв за проверка. Разбира се, има много ревюта и тестове, анализи и прочее на обектива, тъй че поне материалът за четене беше достатъчно. Както винаги, резултатите потвърдиха моите отколешни наблюдения, че от ревютата и техническите тестове полза има, само ако бъдат четени с много знания и без да се пропуска оптиката и нейните закони. Те са неумолими и каквото и да си говорим и въобразяваме, в края на краищата физиката си е една и съща… Макар основните критики към обектива да са свързани с неговата цена (според мнозина – незаслужено висока), то след известна работа държа дебело да подчертая, че си заслужава всяка стотинка. Пентакс винаги е бил известен с избора си на т.нар. „твърди“ обективи с много характерни, наситени и богати цветове. Обективът спокойно може да се приеме като квинтесенция на легендарната Пентакс картина, цветове, дълбочина и разработка.

Този конкретен модел е може би, ако не на първа позиция, то определено в челната тройка на тези обективи с характерен и неповторим фотопис, който не може да бъде намерен другаде. Подчертавам, че в края на краищата, начинът, по който една система апарат – обектив предава заснетото изображение, винаги е уникален. Въпрос е на лично и субективно определение, дали и как крайният резултат ще отговаря на желаното. Затова и нямам никакво намерение да се впускам в дълги и пространствени технически тестове и анализи. Да не говорим, че такива изобилстват в интернет пространството. По-скоро ще се опитам да предам с думи онова, което намирам за определящо при обектива и неговата работа. Като цяло, изображенията му се характеризират по моя оценка с прозрачност, ефирност, детайлност и дълбочина на цветовете.

Има изключително характерно „боке“, което най-добре бих оприличил на образ, гледан през кристална чаша. Много особен рисунък, не съм срещал друг обектив с подобен светлопис. Колкото до конструкцията и общото усещане за качество на изпълнение, няма много да се задълбочавам: DA* серията обективи от най-висок клас на Пентакс нямат пропуски в това отношение. В оптичната конструкция са използвани 9 лещи, комбинирани в 8 групи. Използвани са специални сортове стъкло с уникалното просветляващо покритие Pentax Aero Bright Coating. Диафрагмата е реализирана с 9 елемента. Водо- и прахозащитен, с т.нар. суперсоник мотор, усещането при работа е за…, перфектност! Добре обмислена конструкция, включително в сенника има малко прозорче за управление на поляризационен филтър, ако се сложи такъв. Тук съм длъжен да отбележа, че макар и според рекламата обективите с вграден SDM мотор да са свръхбързи като фокусиране, това не е така. Определено обективът не е по-бърз от 35 мм f2.8, който е без мотор, но субективно е по-отзивчив. Но пък почти пълната безшумност и възможността да се дофокусира директно с гривната, без значение дали е на режим автоматично фокусиране, е направо луксозна. Обективът не е репортажен. Това е оптика за спокойна работа, по проекти, които имат особени изисквания и където се търсят резултати, труднодостижими с други средства.

На пълно отворена бленда е склонен към поява на виолетови отблясъци – често срещан проблем при толкова светлосилни обективи. Лесно се коригира, но е нужно внимание. Във всеки случай, обективът определено не е предназначен за широка употреба. Иска си специфично отношение и внимание при използването. Изисква и знания, и грижи, но щедро се отплаща.

 

Сега за доброто и удобното. Със сигурност разделът ще е много голям, а и най-вероятно ще забравя да напиша за поне половината от нещата. Нали знаете – когато нещо е лесно и удобно за работа, това се приема като естествено положение на нещата, докато неудобствата се помнят и не се забравят…

Започвам с конструкцията и нейната надеждност. В интерес на истината, все още не съм разглобявал К-3 и не мога да твърдя точно как е направен, но се доверявам на мнението на Пепи от официалния сервиз на Пентакс за България. Ходих на място, поразгледах и още повече разпитах за типичните конструктивни решения и проблеми, с които се е срещал през годините. Разгледах и някои по-стари модели и си поговорихме въобще за начините, характерни за марката, и предпочитаните технически решения. Като особено характерен елемент научих, че Пентакс много малко използва конектори и където е възможно, се работи с лентови кабели с директно запояване. Като надеждност е отлично, но възникне ли проблем, в сервиза си “скубят косите”. Аз, понеже нямам планове да ми се разваля апаратът, харесвам решението, което го прави цялостен работещ механизъм, а не лего конструктор с конектори, както при много други марки.

Ето как изглеждаха демонстрационните материали в нашия разговор:

Като корпус и разположение на бутоните намирам решението за отлично и много функционално. Освен това, дори в сравнение с няколко други апарати от ценови клас в пъти по-голям от К-3, бутоните, начинът им на работа, “мекото” и същевременно ясно отличимо и прецизно “щракане”, са меко казано перфектни. Няма разминаване между усещането (дактилното) за натиснат бутон и неговата функция, която да се изпълни. “Врътките” са удобни, информативни и добавят към чувството за прецизна направа и внимание към детайлите.

Разбира се, без качествения и надежден корпус всички тези усилия биха били хвърлени на вятъра. Апаратът внушава чувство за солидност и здравина. Трудно ми е да намеря подходящи думи, но бих написал, че “не скърца” в ръката ми. Държи се като монолитен блок!

През времето, в което му направих тези 15 000 хиляди кадъра, го нося в 99% от случаите в ръка, без никакви каишки и прочие, както и без калъф. Така съм свикнал и ми е най-удобно. Може би една трета от тези кадри направих в доста студени условия, така че работих с ръкавици. С много дебели ръкавици не е удобно, особено ако често се налагат настройки, но с нормални, т. нар. тактически ръкавици разположението и големината на бутоните са приемливи. Специално искам да отбележа и здравината на покритието на апарата и качеството на пластмасите, използвани за бутоните. В много случаи, за съжаление, не мога постоянно да си свалям ръкавиците или да си мия ръцете, а междувременно правя и доста други неща, така че противно на правилата, редовно имаше пясък и в няколко случая дори кал. От снимките се вижда, че поне засега щети няма или са незначителни. Честно казано, очаквах за това време поне някой ръб да “лъсне”, като и тук-там по-едри драскотини…

Аз не използвам протектори за екрани, така че състоянието им е точно каквото се вижда.
Решението за блокиране на основната “врътка” и възможността за бързото и превключване чрез бутон са определено много удобни

Засега отлепвания или цепнатини по отделните елементи няма, щателно огледах навсякъде.

Макар и важни в някои случаи, държа да отбележа, че бутоните за превключване между ръчен и автоматичен режим на фокусиране, разположени съответно на корпуса на апарата и обектива, са най-малко използваните от мен. Всъщност съм ги щракал веднъж, за да проверя дали работят… Обективите, които използвам, имат възможност за постоянна донастройка на ръка без превключване – нещо, което използвам постоянно.

Една от удобните екстри е т. нар. “live view” с “focus peaking”. Понякога и на много тъмно общо взето това е решението, с което снимките стават “на фокус”. Освен това, може да се съчетава и с избор на увеличение, така че прецизността на фокуса е гарантирана, особено ако има малко време. За незапознатите с тази технология: с няколко думи, това е контрастно подчертаване на зоната, която в съответните условия е на фокус. Така може да се определи и дълбината и точното разположение на пространството, което ще бъде на фокус в снимката.

Споменах, че намирам ергономията на апарата за отлична. Единственият бутон, който донякъде е по-трудно да се използва по време на снимки, е този за промяна на зоната за светлоизмерване. Аз и без това рядко го използвам, така че за мен не е проблем. Колкото до най-използвания от мен режим, а именно TAv, то всички бутони и врътки са на място, интуитивни при работа, а екранчето над тях е полезно, особено когато се работи на статив или бързо се сменят настройки.

Веднага махнах възможността да се фокусира с натискане на бутона за снимане наполовина. Отзад, отлично разположен е бутонът AF, който използвам само когато наистина искам да се фокусира; има случаи, в които тази конфигурация е наложителна, а аз лично я предпочитам във всички ситуации.

Декември 2013 започнах тази тема, а сякаш е било преди век. С Pentax K-3 през това време имам над ~50 000 кадъра, няколко хиляди километра през Европа, стотици километри пеша в студ и жега. Внимавам и се грижа за апаратурата си, но очаквам и перфектна работа от нея. И с голямо задоволство отбелязвам, че нито веднъж К-3 не ме подведе, или да ме накара да се чувствам не на място с него. Единственият дискомфорт, който ми причиняваше през това време К-3-ката беше свикването с неговия перфектен, мек и бърз звук от затвора. Подобно маниакално перфектен звук съм чувал само от шевна машина Сингер, от златния им “век”. Този звук води до пристрастяване и когато ми се случи да снимам с множество колеги наблизо редовно се сепвам от някое изщракване, което звучи сякаш камерата току що се е разпаднала на части в ръцете на колегата… Не можах да свикна и това е.

Междувременно много съм писал по отношение на качествата на сензора, работата в лоши светлинни условия и въобще цветове и прочее. Няма сега да се спирам на тези неща, които съм надявам се представил най-вече с реални снимки, сравнения и анализи.

Оценката на всяко едно изображение е винаги субективна, надявам се публикувайки достатъчно снимки, всеки ще може сам да намери правилният отговор за себе си, да намери онази ситуация и условия, в които би желал да разбере как действително работи тази камера.

Сега повече ще пиша за моите лични впечатления след този дълъг период, в който работя К-3. Ще започна с вечния въпрос, който ми задават, когато се разговорим било с колега или някой чувал за камерата. Как фокусираш? В началото с учудване отговарях, че без проблем, после се замислих, че толкова въпроси едва ли са случайни. Ще започна по-отдалеч мнението ми за фокусната система. От времето, когато снимах на лента с Пентакон сикс, който бе с шахтов визьор.

За какво ли не тогава съм си мислел, естествено за авто фокуса не, той просто не съществуваше. И честно казано не си спомням появата му, да е предизвикала някакво невероятно облекчение и прочие у мен. С други думи, системата за фокусиране никога не ми е била приоритет, нито ми е решавала въпроси, така че без нея да не мога. И започнах да си давам сметка, че вероятно, това е причината, да не се сблъскам с проблеми. И преди и сега, това, което винаги ми е било най-важно е качеството на изображението и най-вече възможността да избирам оптика, каквато ми е най-подходяща за постигане на целите, които съм набелязал.

Редовно се шегувам, че вероятно, когато “лордовете” управители на големите фирми във фотографския свят се събират на една маса, за да си “разпределят” пазара, те винаги правят така, че да няма фирма, която да е “идеална”. Все по нещо трябва да липсва. И понеже Пентакс е взел каймака като качество на изображението, са му сложили фокусна система такава, че да има конкуренция… Шегата настрана, истината е, че дори въобще да нямаше система за авто фокус, моят избор щеше да е същият. Не бих пожертвал онова в снимките, което ги напълва с търсеното от мен за сметка на удобство някакво.

Колкото до реалната работа, то си направих труда да тествам всякакви други алтернативи, за да съм наясно кое точно в тази авто фокусна система създава затруднения. И мисля, че съм вече наясно. При К-3 го няма принципът насочваш, натискаш и снимаш. Или по-точно не работи всеки път консистентно. Иска добър усет къде да се насочи камерата за фокусиране и как после да се прекомпозира. Методът работи безотказно, макар и да ми е трудно да го представя с думи. Отличното познаване на “маниера” на работа на авто фокусната система, позволява апарата да се използва успешно на места, където според “познавачи” не става. Снимки и примери достатъчно съм дал, ще продължа и да обяснявам как точно. Но е факт, че иска определени умения и познания, “насочи и натисни”, не е правилният метод.

По-горе съм описал какво не ми харесва и бих подобрил. От разстоянието на изминалото време и в светлината на наследника К-3 II се радвам, че има неща, които са оправени. Това че светкавицата беше заменена с GPS модул е отлична идея. За целият период, съм “светнал” с нея веднъж, за проба да видя дали работи. Докато GPS модула съм използвал стотици пъти и всеки от тях ми е бил изключително полезен. Да не говорим за изключителната му възможност, която ми дава за астрофотография бе да нося нищо допълнително с мен, без да сверявам по полярна звезда и прочие. Ако зависеше от мен бих премахнал и позицията авто на селектора за режими, напълно безсмислена според мен за камера от този клас.

Доволен съм от корпуса и механиката на апарата. Противник съм на всякакви “скрийн протектори” и прочее, за това време и тези снимки никога не съм ги използвал. И като го почистих, само с лупа и много внимание можеше тук, там да отбележа много дребни драскотинки и следи от употреба. Надявам се и за в бъдеще Пентакс да останат с това качество и надеждност като на К-3. А не е нито “глезен”, нито “пазен” повече от необходимото. Наскоро, снимах едно учение на пожарната, през цялото време валеше дъжд, един такъв ситен и настойчив, който мокри здраво. Около мен имаше поне 15-на колеги. Всички криеха апарати под якета, чадъри и дъждобрани. Само аз се разхождах спокойно и не пропуснах нито един кадър, без да обръщам внимание на дъжда.

Пиша всичко това, защото настъпи денят, в който се разделям с този уникален апарат. Достоен е за място в пантеона на великите камери, ако някой ден бъде създаден такъв. Нямам сантименти към техника, но си признавам, че този път бе по-различно. Аз съм вече с Пентакс К-3 II. Тепърва ще видя кое как е, но неговият предшественик “вдигна летвата” толкова много, че ще му е трудно. Бъдещето ще покаже…

Pentax K-3 – the end!